Горан Благоев: Институциите не знаят, кой е стопанинът на МОЧА - този правен абсурд е еманация на тоталния ни провал като държава
Наложителен е безпристрастен прочит на историята ни от ХХ век, безкритичен анализ на т.нар. партизанско движение и комунизма, популяризация на истинските дисиденти и борци за демокрация в периода 1944-1989 г.
Историята и откраднатите от СССР български архиви не са проблем за Румен Радев, за него е важно да защитава руските енергийни интереси в България и руските териториални претенции над Украйна, казва пред Faktor.bg кандидатът за президент от Национално обединение на десницата
Интервю на Мая Георгиева
Г-н Благоев, водещ акцент за Вас на последните два парламентарни избора, а и на настоящата кандидат-президентска кампания е темата за премахването на паметниците на съветския окупатор. Защо тази битка се оказа толкова трудна, обществото става все по-апатично, а веки, който повдигне темата, го заклеймяват като русофоб?
Най-напред за термина „русофоб“. Фобията е страх от нещо, което ще рече че русофобът е човек, който го е страх от Русия. Аз, както и моите съмишленици, които поставяме въпроса за демонтирането на паметниците на Съветската армия у нас, не ни е страх от Русия. Затова открито говорим за тази кауза. Не ни е страх и да говорим за многопластовото влияние на Русия върху българската действителност. Що се отнася до въпроса, защо тази битка се оказа толкова трудна? Първо защото обществото наистина е обхванато от апатия. А апатията идва тогава, когато не виждаме смисъл в нищо. Днес сме в положението да не виждаме друг смисъл извън мисълта за насъщния, която е основната доминанта в живота на все повече българи. От бедна и смачкана нация няма как да се очаква проява на национално достойнство. А ние имаме нужда от него. За изминалите 3 десетилетия, въпреки нароилите си патриотарски партии, нацията ни се самозаличава, затъваме в невежество и безпросветност. В много отношения нацията ни все още е жертва на манипулативно и идеологизирано поднасяне на националната ни история. И апатията към паметниците на съветската армия са само върхът на айсберга.
Определени части от обществото изпадат в истерия, когато им внушат, че някой отвън иска да ни посегне върху „българското“, а сме изгубили самокритичността си да осъзнаем, че основните рушители на същото това „българско“ сме самите ние. Най-пресният ми пример е от Сливница – град, с който свързваме първата си победоносна война след Освобождението. На метри от Паметника на героите от района, загинали във войните за национално обединение в подземието на Културния дом има сръбски ресторант. Това формално не е толкова смущаващо, имайки предвид, че „сръбската скара“ у нас тотално измести „българската“. Проблемът е, че в този ресторант на видно място виси барелеф на Тито, един от основните дебългаризатори в Югославия. Собственикът на ресторанта е от Цариброд, но както твърдят местните хора, смятал себе си за „сърбин“. Сервитьорите, които също са от нашите земи оттатък границата, също говорят един език, който прелива от сърбизми. И хората в Сливница са напълно безразлични към това, което се случва пред очите им. Предците на същите тези хора са бранели българския суверенитет от вероломството на сърбите, а днес сърби и някои сърбизирани българи от Западните покрайнини ни превземат тихомълком чрез кулинарията. Ами колко нашенци пътуват до Цариброд и Пирот на пазар и даже не знаят, че отиват в стари български земи?! Те дори наричат Цариброд все още с комунистическото му име „Димитровград“.
Този нихилизъм е много дълбоко кодиран в националната ни психика. Гигантският Альоша се извисява над миниатюрния бюст на Левски в Пловдив. Паметникът на генерал Ф. Ушаков на нос Калиакра е гигант в сравнение с паметничето на българския владетел Добротица в съседна Каварна. Къде по света, освен в някогашните колонии, може да се наблюдава подобна диспропорция? Възхваляваме окупаторите, потъпкваме своите герои.
Все пак ще се съгласите, че обикновените българи едва ли носят основната вина за това състояние?
Разбира се. Проблемът с криворазбраното ни чуждопоклонство, включително и с апатията към паметниците на съветската армия е проблем и на българското образование и на възпитанието ни. То е проблем и на т.нар. политически елит, който в мнозинството си или е заразен от бацила на русофилията, изродена в съветофилия и путинофилия, или наистина го и страх да говори за това. Няма как да очакваме правителството на ГЕРБ, което прокара руските газови интереси у нас, или президент като Румен Радев, който мълчи срещу тоталния енергиен монопол на Русия върху България да подкрепят идеята за демонтирането на паметниците на съветската армия. И така се оказва, че България има един много комплексен проблем – преобладаващата част от нацията са заслепени русофили поради семейни традиции или културно невежество, а държавниците ни са къде явни, къде прикрити русофили, но поради страх от Русия или някакви интереси. По тази причина няма да чуете и никоя от т.нар. патриотични партии да издигне глас срещу МОЧА.
Преди няколко месеца с група съмишленици сигнализирахте отговорните институции за премахването на МОЧА от центъра на София, каква е реакцията им, до къде е стигнал казусът?
Ще припомня, за кой ли път, че още преди да има официална реакция, президентът Румен Радев се обяви срещу демонтирането на МОЧА, щото всеки паметник пазел историята. Е като е така, да го попитам чрез вашия уважаван сайт, защото до сега той бяга от публичен диспут и от неудобните въпроси? Да го попитам, ако всеки паметник по нашите земи е свързан с българската история, защо Вие, г-н президент и генерал от Българската армия две поредни години посещавате Добрич, но не сте положили и стръкче цвете пред паметника на генерал Иван Колев? Последният път предизборно бяхте в града само преди седмица. Окъпахте се в обичта на народа, но не кривнахте към паметника. Защо ли? Защото всички знаем, че генерал Иван Колев е българският стратег, който яко пердаши казашката конница в Добруджа през Първата световна война и спасява най-напред жителите на Добрич от казашко клане. Защото на паметника на генерала са цитирани думите му: „Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят руснаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”
Няма как Радев, който преди пет години бе посочен на БСП като печеливш кандидат за президент от путинския ген. Решетников, да се поклони при паметника на ген. Иван Колев. И както виждаме президентът-генерал няма угризения на съвестта, че не е почел един прославен български военачалник.
И все пак каква е реакцията на институциите до които писахте за демонтажа на МОЧА?
Реакцията им е парадоксална. След като два месеца служебният министър, областният управител на София и Столична община си прехвърляха топката, накрая получихме писмо от областният управител на София Митко Михайлов, според когото паметникът е с неустановена собственост – в зависимост от тълкуване на статута му тя можела да бъде държавна, а можела и да е общинска. Ще цитирам точно как завършва въпросното писмо: „... действия по управление и разпореждане, включително и демонтиране на фигурите от монумента, могат да се извършат единствено след категоричното установяване характера на собствеността и определянето по надлежния ред на ведомството или друг орган, който да осъществи управление върху гореописания имот“.
Нямам съмнение, че това е опит да се отклони искането за демонтаж на фигурите в неясното бъдеще. Очаквано е подобен енигматичен отговор да произведе областен управител, назначен от служебния кабинет на Румен Радев. Не знам, кой е съветвал господина, но с писмото си вкарва автогол. Защото вместо да даде отговори, то предизвиква нови, и то неудобни въпроси. Първо, ако МОЧА е с неизяснена собственост, защо Столичната община издава разрешенията за всички събития, които се случват около него? Второ, по каква логика служебният кабинет отделя близо 400 хиляди лева за спешния ремонт на този спорен монумент, при положение, че не е ясно, кой го стопанисва, респективно кой трябва да извърши обновяването? Затова след изборите, когато се надявам да имаме някакво правителство, аз лично ще продължа кореспонденцията си с институциите, та дано най-сетне се разбере кой е стопанинът на МОЧА. Този правен абсурд е еманация на тоталния ни провал като държава.
Притеснява ли Ви фактът, че Руското посолство и държава подмолно работят паметникът и част от Княжевата градина да станат безвъзмездно собственост на Русия?
Руското посолство може да предприема каквото пожелае, то това му е работата. Въпросът е има ли в България личности и институции, които да им го позволяват. Колкото до напъните да получат собственост върху земята под МОЧА и самия монумент, те са напълно в унисон с путинското законодателството отпреди две години, което предвижда съдебно преследване за всеки, който повреди или премахне руски, разбирай съветски, паметник в чужбина. Така, ако не дай Боже, някой български продажник им хариже собствеността, Русия ще има всички законови основания да брани МОЧА, а тези, които искаме демонтирането му или онези, които периодично го разкрасяват, да станем обект на съдебно преследване. Трябва обаче да помним нещо много съществено. МОЧА, така и Альоша в Пловдив, както и паметникът на Цар Освободител пред Парламента или „Св. Алесандър Невски“ са съградени от българската държава и не са руска собственост. При това МОЧА не е военен паметник, по смисъла на международните договори, защитаващи военните паметници и гробища. Така, че със съдбата му следва да се разпорежда единствено и само България, респективно – София.
Покойният историк проф. Пламен Цветков учеше, че трябва да четем историята си не с русофилски, а с българофилски поглед, ще дочакаме ли такъв прочит, ако на „Дондуков“ 2 влезе българофил и родолюбец?
Несъмнено. И това е една от моите каузи и като публицист, и като кандидат за президент: безпристрастен прочит на историята ни от ХХ век, безкритичен обективен анализ на т.нар. партизанско движение и комунизма, популяризация на истинските дисиденти и борци за демокрация в периода 1944-1989 г., превръщането на комунистическите лагери, като този на беленския о-в Персин, край Ловеч или Скравена, както и местностите, свързани с масово избиване на българи след Девети септември, в места на националната памет и всеобщо поклонение. Въпреки, че президентът не е учител по история, той трябва да бъде изразител на нейния достоен прочит и почит от страна на цялата нация. Това най-малкото се изразява в неговото участие и отношение към честването на знакови дати и събития от нашето минало.
Вие участвате в настоящата президентска битка, смятате ли, че е дълг на един държавен глава да поиска от Москва да върне заграбените български архиви по време на окупацията през 1944-45 г.?
Това трябва да е мисията на всеки български държавник, ако наистина смята, че е българин. През изминалите десетилетия с него са се ангажирали, но безрезултатно и български институции. И за съжаление на този етап проблемът беше официализиран единствено от българския евродепутат Андрей Ковачев, който успя да го включи в резолюцията на Европейския парламент за отношенията на ЕС с Русия. Разбира се, не бива да забравяме усилията на неговите предшественици Димитър Главчев и Лъчезар Тошев. Румен Радев, както добре знаем, няма да го постави. За него е важно да защитава руските енергийни интереси в България и руските териториални претенции над Украйна.
И не ме питайте дали аз бих го направил, ако бъда президент. Ще настоявам не само Москва да ни върне заграбените архиви от Третото българско царство. Ще търся възможност български учени да имат безпроблемен достъп и до руските архиви, свързани с България, както и до държавните архивохранилища в Скопие, Белград и Атина. Въздържам се да коментирам колко често наши изследователи се изправят пред перфидните бариери на съответната администрация и не получават достъп до търсените от тях архивни източници. Геополитиката често се намесва дори в чисто научните отношения.
