Георги Стефанов: Егото му въвлече Борисов в дяволски танц

Коментар на Георги Стефанов за Kultura.bg

Ти си издателят на легендарния вестник „Седем”, който наистина с нетърпение очаквах да си купя в сряда, докато излизаше. Разкажи за началото на легендата. Как се зароди идеята, кой измисли името, кои хора бяха основните двигатели?

Преди всичко създаването на вестник „Седем” бе един гневен проект. След спирането на вестник „Демокрация” поради лош мениджмънт в публичното пространство се оказа, че няма вестник за политика, който да отстоява дясното мислене и позиция. Всички онези, които сериозно бяха напълнили джобовете от РМД приватизацията, бяха се изпокрили, влагайки лесно спечелените пари в хотели, яхти, скъпи автомобили.

Идеята беше моя. Направих проучване, проведох десетки срещи с мастити бизнесмени, обещаващи финансова подкрепа, която се оказа имагинерна, и с помощта на моя приятел Иво Беров събрахме бъдещата редакция – Едвин Сугарев, Рени Нешкова, Любо Данчев (починал) и разбира се, Иво Беров. Имаше и куп колумнисти и технически персонал. И се завъртя колелото.

Регистрирахме фирма „14 Декември”, в която фигурирахме аз, Еди, Иво и Любо. Финансирането беше изцяло мое. Така, през април 2003 година, беше прощъпулникът. Невиждано събитие. Издадохме първи брой с тираж 10 000. Пазарът беше петимен и до обяд вестниците свършиха. Наложи се да отпечатаме допълнително още 10 000 бр. И това за брой първи!

Всичко по разпространението беше организирано от моята съпруга и мен. Дотук добре… И се започна с проблемите – кражби, некоректност, неизплащане на продадени бройки, но в тази епична битка ние излязохме победители. „Седем” се получаваше и в най-отдалеченото място в България, където има поща.

Дясна насоченост, прекрасни журналисти и не на последно място – често се цитираше от трибуната на Народното събрание. Вестникът формираше политическа позиция и беше в основата на формирането на ДСБ – формация, получила 8 % на последващите парламентарни избори. Пипълметрията разкриваше, че средно около 70 000 души го четат.

Това е краткият разказ. Дългият е за книга или мемоари.

Специално искам да откроя името на Ани Илков, неговите колонки бяха истински екстаз за читателя. Как работехте с него?

Ани Илков бе поканен от Едвин Сугарев да води постоянна колонка във всеки брой. Винаги актуален, винаги оригинален, винаги добронамерен и отчетливо поразяващ всички онези, свързани с корупцията и клиентелизма. С него се работеше лесно. Контактите бяха кратки и ползотворни. Много хора са ми казвали, че купувайки си „Седем”, първо четат колонката на Ани. Това е прекрасно, нали?

А сега се представи, защото информацията за теб в интернет е оскъдна. Разкажи повече за себе си. Маркирай основните етапи в живота си.

Аз, Георги Костов Стефанов, съм роден през октомври 1953 година в София. Най-студената зима на XX век. Моите родители са емигранти – тате от Егейска Македония, а мама от Вардарска Македония. Дядо ми по бащина линия е бил много заможен човек – организирал е например транспорта с омнибуси в Солун. Другият ми дядо – по майчина линия – е бил комита, водил е чета и е бил поддръжник на Ванче Михайлов. На въпроса: „Защо всичките ти роднини, дядо, са в Америка?”, солунският дядо отговаряше: „Аз ги изпратих, но аз самият не можех да замина – много обичам България!”. И така, в цялата ми бащина и майчина фамилия не е имало нито един комунист. Това е марка емблематична и значима.

Сега за мен. След осми клас, стъпвайки на родствената пътека, завърших техникум за автомобили „Вилхем Пик” (сега е „Хенри Форд”). След това казарма в танкова бригада и учение – машинно инженерство в Политехниката в София. На девети юни 1979 година (запомня се лесно покрай деветоюнския преврат) сключих брак с благоверната си съпруга и още сме заедно. Същата година започнах работа в Института за специални агрегатни машини към ЗММ – София (Завод за металорежещи машини). Около 13 години работа по сериозни конструктивни съоръжения (например автоматична линия за производство на двигатели „Перкинс” в КДД – Варна), изпити за научни степени, началник отдел, при това безпартиен.

И дойде 10-и ноември. Моят отдел прояви прекалена политическа активност и ни съкратиха „накуп”. Но инженерите никога не правят трагедии. Със съпругата ми направихме фирма. Правихме баници, кифли, пици. Продавахме хранителни стоки, направихме и кафене. И накрая с инженерно занимание – ремонт и продажба на електрокари и мотокари и части за тях. Така и до днес. Междувременно няколко години обработвахме земи под аренда в Добруджа, така че сме произвеждали и жито, и слънчоглед. Е, хайде стига за мен.

Спомена, че имаш македонска жилка. По какъв начин усещаш тази жилка в кръвта си и в житейското си поведение? Как намираш настоящата позиция на българската държава по отношение на Северна Македония?

Това, че потеклото ми е от Македония винаги ме е карало да имам отчетлива позиция. Ние сме не първи братовчеди, а братя. Но дългите години безхаберие, още от времето на социализма, продължило и по време на демократичното ни развитие, е довело до това разделение в момента.

Това е вече друг свят… Дълъг е коментарът, но на всички бих казал: „Финалът е, че Северна Македония ще бъде приета в Евросъюза!”

Защо тогава са всички обструкции? За да се отдалечим още повече. Това вече се случва активно. Ерго, и в Европа има начини за регулиране на отношения – за език, за история, за да се наместят негативите. Е, накратко, това е.

Как гледаш на лавината от сигнали и свидетелства за корупция и злоупотреби на Бойковото управление, които буквално плиснаха и заляха медийната среда по време на служебното правителство?

Познавам Бойко Борисов лично. Разговарял съм с него неведнъж. Той носеше креативност, широка скроеност и харизма. Проблем се оказа обкръжението. Ласкатели, измамници и човек започва да живее в нереална среда. Взима се, ама много!, на сериозно и грешките идват закономерно. Някои дори фатални.

Ех, защо толкова много хората обичат парите, та това не е любовна история, а изкушение. А мястото на всички ни е в Царството небесно. Егото му въвлече Борисов в дяволски танц. Но това е лична грешка и сега ще трябва да изсърба всичко надробено.

Изборите минаха. Как ти се стори предизборната кампания? Оправдаха ли се твоите очаквания и прогнози за резултатите? Впрочем тук е мястото да разкажеш и за твоите политически симпатии в момента – с изненада научих, че си сред учредителите на партията на Цветан Цветанов.

Предизборната кампания беше активно дигитална. Телевизорите не предложиха онова, което преди време се случваше. Сблъсък на концепции, риторика и тъй наречената лична еманация. Всичко вървеше като протяжна песен.

Преди петнадесетина години имах пропозиция, без да съм член на ГЕРБ, за издигане кандидатурата ми за районен кмет в София. Оттогава се познавам с Цветан Цветанов. Отношенията ни са били винаги коректни и приятелски. Цецо е човек на „казаната дума и хвърлен камък”. Тогава, когато беше прогонен от ГЕРБ от ласкателите около Борисов, аз бях един от първите, който разговаря с него. Всеки в такъв тягостен момент има нужда от подкрепа.

Години и половина по-късно изплува неговата идея за собствен политически проект с идея за наименование „Евроатлантическа партия”. Чудесно, но във времето, след допитване в организационния комитет, се спряхме на „Републиканци за България”.

Ако се прочете внимателно нашата програма, човек ще се срещне с дясно ориентирана векторна позиция, проевропейска, проатлантическа и най-важното е, че в тази формация 95 % са млади хора. А това е бъдещето, нали? Аз съм доайен с моите близо 68 години.

Накрая дойде времето и за моите два лични въпроса. Първият – спомена ми бегло за някакъв мой фен на интересна служебна позиция. Ще ми бъде драго да чуя подробностите.

Апостол е мой приятел от първата редица. Той е заместник-началник на полицията в Елхово. Нас ни събраха книгите, а това е завинаги. Той е най-четящият човек, когото съм срещал. Интелигентен, креативен, умен.

Не, не са хлевоусти думи, такава е реалността. Специално ми се обади и ме попита дали мога да отида на представянето на твоя книга с къси разкази.

Разбира се, бяхме там – аз, съпругата ми и Иво Беров. Беше прекрасно и четенето на незабравимата Татяна Лолова. За спомен взехме и няколко твои реда за него, за Апостол, като автограф.

Всичко това е част от нашето общо преклонение към кулата на Нейно величество книжнината.

И вторият личен въпрос – мимоходом стана дума, че в качеството си на старши научен сътрудник, специалист по металорежещи машини, познаваш моя баща – проф. Енчо Попов, изтъкнат изобретател. За един син винаги е интересно да научи повече за баща си. Какви са ти впечатленията от него?

По-горе споменах, че съм завършил ВМЕИ София (сега е Технически университет). Твоят баща, професор Енчо Попов, ми е чел лекции. Спокоен, ерудиран и много добър като човек. Той никога не приповдигна глас. Винаги с разбиране към младите хора. Беше любимец на студентите.

По-късно, в института, където работех, по линия на моя заместник-директор Людмил Димитров, участвах в една за своето време революционна разработка, в която баща ти имаше основно участие.

Веднъж ми каза: „Абе, Жоро, ти вече си станал добър машинен конструктор!”. И оттогава имам крила за инженерния занаят.